– Г-н генерал-майор, наричат ви патриарх на атлантизма у нас, защо?
– Така ме наричат, но трябва да се знае , че патриархът на атлантизма у нас е Соломон Паси. Той първи от трибуната на парламента заяви, че България трябва да стане член на НАТО. Той има и най-голяма заслуга за приемане на страната в НАТО. Не бива да забравяме, че атлантизмът у нас тръгна и от президента д-р Желев – първият държавник и политик, извършил конкретни действия и реализирал конкретни политики за членството ни в НАТО и ЕС. Може би ме наричат така, защото съм по-възрастен от г-н Паси. Считат ме за такъв сред хората под пагон, допринесли най-много за атлантизма у нас. Възприел съм атлантизма и съм започнал да работя за него от 1992 г. , когато започнах работа при президента Желев, та досега, при това без никакви колебания.
– Завършил сте военно училище през 1965 г. Как се изминава пътят от тогавашната политическа доктрина до ценностите на НАТО и ЕС?
– Този път не беше лек. До 1988 г. все още имахме някаква вяра в победата на идеите на социализма, но през тази година се случиха важни неща пред очите ни – компроментирани идеи, които провалиха СССР и целия соцлагер. Същата година бяхме в Москва, СССР не само се бе провалилвъв войната в Афганистан, но и в икономически и морален план. Сред колегите в академията се заговори за „провал на социалистическия строй, за търсене на изход и път нанякъде”. По това време там бяха започнали някакви процеси „на размразяване” (оттепель). У нас събитията малко закъсняха – на следващата година започнаха промените у нас. А ние бяхме сред четящите, мислещите и търсещите хора. Тези, които не бяха такива, си остнаха ретроградни и „предани на партията”, дори днес се проявяват като „миротворци”!
– Вие сте почетен председател на СОР „Атлантик“. Какви са ценностите, в които вярвате?
– Нашите ценности не се различават от общоприетите демократични ценности. Но ще обърна внимание на целите, задачите, които си поставихме и изпълняваме в нашия съюз. Разпространяваме знанията и опита по настоящите проблеми на сигурността и отбраната. През последните години от националните и регионалните медии за коментар по проблемите на сигурноста и отбраната, на войната срещу Украйна търсят само нашите членове. Военната експертиза доказано е в СОР „Атлантик“ и ненапразно почти всички министри на отбраната са от нашите членове. Специално внимание отделяме на просвещаване и възпитание на младото поколение, особено сега при засилената информационна война срещу България и активизиране на Петата колона у нас.
– Бил сте и на дипломатически мисии. Има ли разлика в работата ви като генерал и дипломат и каква е тя, ако има?
– Съчетаването на работата ми като военен и дипломат започна интензивно с привличането ми на работа в структурата на президенския екип. Наложи се да изучавам някои тънкости в дипломацията, в протокола към нея. Учихме се от колегите дипломати, от нашата практика – дори от някои грешки. Налагало ми се е да работя директно с МВнР и това също ми помогна много.
През 1996 г., в края на мандата на д-р Желев, повечето от съветниците му го напуснаха, а той трябваше да участва с реч във форума на ОССЕ в Лисабон. Получих задачата да изготвя тази реч.
В тясно взаимодействие с шефовете във Външно и принципните позиции на президента – за бъдещето на страната ни като членове на НАТО и ЕС, успяхме да направим една приемлива позиция на България на този висок форум. Значителен опит придобих като аташе по отбраната и президент на Асоциацията на военните аташета в Москва.
Голяма школа за мен в дипломацията бе работата ми „като дясна ръка” на президента Желев в Балканския политически клуб – най-голямата НПО на Балканите. Президентът Желев се ползваше с много голямо уважение сред политическите лидери и държавните ръководители на балканските държави. Този Клуб организира големи международни конференции по актуалните теми и бъдещето на Балканите, при това във всяка една столица на страните. Военният човек по принцип е по-праволинеен, а дипломатът е по-гъвкав. Военният човек обикновено говори „право куме в очи”, докато дипломатът често говори завоалирано. В хода на работата си започнах да откроявам и усвоявам някои тънкости и разлики в дипломацията. Всичко това ми е помагало да се справя успешно и в двете области на работа.
– Вие сте първият генерал от БА, ръководил административна структура при държавния глава след промените, как работихте с него и до каква степен му бяхте полезен във вземането на решения, касаещи отбраната на страната?
– Работата в тази институция никак не бе лека. Ние се стремяхме да го подпомагаме с нашата военна експертиза, а той като върховен главнокомандващ да взема правилните решения, повечето от които бяха и политически. Ние му бяхме директна връзка с армията. От нас той получаваше нефилтрирана информация за състоянието и настроенията в армията. До един момент ние тясно работихме с МО и ГЩ, но се случиха неща, които поразстроиха тази работа. Заплатите на военните спаднаха рязко. Президентът ме натовари и след разговор с премиера и финансовия министър постигнахме едно приемливо увеличение на заплатите. Получих справка от заместник-мнистъра на отбраната по финансите и седнахме с президента да я обсъждаме. Оказа се, че увеличението за младшите офицери и тези до командир на полк е символично, а за тези по върховете на военната иерархия – значително. И това бе закрепено в съвместна заповед на министъра и началника на ГЩ. Президентът покани министъра на отбраната и началника на ГЩ и направо им постави задачата – това да се промени, като младите офицери да получат по-голямо увеличение. Тогава бе въведен „порцион” за служещите в звена до дивизия и се реши проблемът.
– Как възприемаха вашите колеги – генерали и офицери от БА, позицията ви още преди години да защитавате и изповядвате евроатлантическите ценности?
– Някои ни разбираха, други ни саботираха, но ние вървяхме напред. Знаете, че почти всички тогавашни колеги бяха завършили генерал-щабната академия в Москва и се придържаха към старите схващания в областта на отбраната. Те трудно възприемаха промените в държавата и в армията. Но сред колегите имаше мислещи хора, които бързо се ориентираха в ситуацията и ни подкрепяха. Повечето заради вътрешнополитическата ситуация не смееха да защитават публично евроатлантизма, защото ще бъдат заклеймени като предатели и могат да бъдат набързо пенсионирани. Идва военният аташе на САЩ при мен и споделя: командващият ВВС на НАТО ген. Фогелман е на посещение в Турция и желае след това да посети България. Но от ГЩ и командващият ВВС отказват да го поканят.
Веднага информирах президента и той се съгласи аз да поканя ген. Фогелман. Аташето се разтича, във ВВС набързо спретнаха програма за посещението, в която не искали да има среща на ген. Фогелман с мен. Все пак аташето успял да се пребори и ген. Фогелман не само посети България, срещна се с командването на ВВС, но и проведе дълъг разговор с мен. Това посещенние даде и друг резултат – сложихме началото на военните контакти с колегите от НАТО, после започна и военното сътрудничество, стигна се до присъединяване към инициативата „Партньорство за мир“. На лекциите на Атлантическия клуб освен мен друг не смееше да се появи в униформа или дори в цивилни дрехи. В цивилни дрехи там срещах обикновено офицери от ВКР или от РУ.
– Как живее днес един български генерал като вас, от какво най-много имате нужда?
– Живея си нормално, с чест и достойнство. Имам чудесна фамилия – две деца и пет внуци, с които споделяме своите радости и проблеми.
Имам и много приятели и колеги, с които понякога се срещаме и си пием кафето или чая и, естественно, с тях отиваме във „Времеубежище”, т.е. нашите спомени за миналото. Най-добри приятели ми са тези от СОР „Атлантик“, от Атлантическия клуб, от Атлантическия съвет на България. Ние всички споделяме едни и същи ценности. С тях общуваме често по мрежата и обменяме информацията за реформата в армията и войната срещу Украйна, изработваме мнения, позиции, предложения. Намирам време и за своето хоби – спорта.
