Автор: Ивайло ПАШОВ
От зората на своето създаване Зенитно-ракетните ни войски (ЗРВ) тясно взаимодействат с местните власти и населението в районите, където се разполагат дивизионите. Историята, която ще ви разкажа, е от средата на 90-те години на миналия век. От времената на ранната демокрация, в които престъпността се вихри доста безнаказано. Тя е свързана с военнослужещите на тогавашното поделение 32820 – Бяла черква, – най-високо разположеното от всички в системата на ЗРВ (1700 м надморска височина) от състава на бившата Втора зенитно-ракетна бригада (2 зрбр).
Дивизионът е разположен на северния дял на планинския рид Чернатица, в района на курортна местност Бяла черква. Оттам идва и названието му, а служещите в него са наричани „белите мечки“ заради снеговете, на които се „радват“ по над половин година.
Близо до него (на разстояние 6–7 км) се намира Белочерковският манастир „Св. св. Апостоли Петър и Павел”. Лятото има много посетители, но снеговете през зимата го правят почти непристъпен и малко хора го навестяват. Целогодишно обаче го стопанисва възрастна двойка – управител и съпругата му. С тях зенитните ракетчици имат отлично добросъседство и негласно поставят под охрана обителта предвид многото кражби в района. И в една късна, студена, есенна вечер, получават зов за помощ оттам.
Подробностите разказва о.з. майор Симеон Золкин, който тогава е оперативен дежурен и най-старши офицер (капитан) в поделението. „Беше рутинно дежурство до позвъняването на жената на Бай Тошо – домакинът на манастира, която уплашено заяви, че пред портите има крадци.
Неканените гости явно бяха разбрали, че в хотелската част няма гости и същия ден мъжът й е слязъл за продукти до дома им в с. Куклен. Може би са предполагали, че и тя е с него. Ала не са знаели три неща. Че бяхме подарили на манастира
куче, научено от наборните ни войници да хапе непознатите. Че жената на управителя имаше законен пистолет „Макаров“, придобит от нашето поделение. И че между манастира и дежурните в дивизиона имаше изградена пряка връзка чрез полеви военни телефони ТАБ-67.“
На по-късен етап се разбира, че натрапниците са вътрешни хора. Единият държи лифта на Бяла черква, другият – ресторант в близкото летовище Студенец. Гостували са в манастира и го познават. Интересът им не е към самата черква и жилищната част, където няма особено ценни вещи. Съблазнява ги отделната сграда на пловдивския владика, която е част от комплекса. Там има много скъпи икони, килими и други дарения.
Когато пуснатото из двора куче започва да лае по натрапниците, жената на Бай Тошо ги забелязва и се заключва в битовия сектор. Оттам веднага звънва до поделението. „Беше се уплашила много. Инструктирах я да зареди пистолета, да произведе изстрел във въздуха към двора и заплаши нападателите“ – продължава да споделя о.з. майор Золкин.
Междувременно по най-бързия начин й изпраща на помощ свободните караулни, водени от един сержант – помощник-началник на караула. Въоръжени с автомати, те се качват на дежурния АТС (верижен влекач) и тръгват надолу по черния път към манастира. „Зад волана му седна наборен войник, който караше машината най-добре от всички. Впоследствие разбрах, че е взел разстоянието от 6–7 км за 8 мин. Поставих задача на групата да задържат нападателите с всички средства, но без да ги застрелват“ – разказва той.
Докато бандитите се суетят как да преодолеят кучето, чуват рева на приближаващия АТС и хукват да бягат с „Москвич“-а си
Пресрещнати са обаче от военния влекач.
Не им остава друго, освен да свият встрани и през една стръмна поляна, слаломирайки между дървета и храсти, да се понесат към намиращото се под нея асфалтово шосе към Пловдив. Пукат гума, изкривяват джанти, но не спират. Военната машина ги последва, а сержантът помощник-началник на караула (който е и ловец) открива огън с трасиращи куршуми по автомобила и улучва още една гума. Ала обирджиите, шокирани от крайно неблагоприятния развой, щом увредената им кола стъпва на шосето, с мръсна газ продължават да бягат с нея.
„От АТС-а ми съобщиха по радиостанцията, че продължават преследването, описаха „Москвич“-а и курса му. От поделението поддържахме радиовръзка с почивните станции в района и съобразих да се свържа с тази на ДАП (Държавен автомобилно предприятие) в по-долуразположения курорт „Студенец“. Управителят й веднага откликна на молбата да пресече пътя на бегълците. Но колата на преследваните профучава малко преди с УАЗ-ката, в която са с негов колега готвач – правоспособен ловец (и ловната му пушка), да преградят шосето. Затова започват да я гонят.
По това време домакинята на манастира вече беше известила мъжа си и той и синът им бяха поели към нея. Аз от своя страна звъннах на оперативния дежурен на 2 зрбр и му докладвах. По моя молба той ме свърза по радиотелефон с оперативния на МВР. За беда последният не ме чуваше добре. Ала докато съм описвал ситуацията, разговора е чула съпругата на управителя на станцията на ДАП-а по радиотелефона в дома им в Пловдив. И веднага го е предала на полицията. По мое предложение се изпратиха две патрулки – една през Белащица и друга през Марково – защото не знаехме откъде ще опитат да избягат крадците“ – спомня си о.з. майорът.
Но престъпниците избират да кривнат встрани от шосето и да се крият в местността Бялата пръст край с. Гълъбово. За тяхно нещастие следващият ги с УАЗ-ката управител на станцията на ДАП забелязва накъде отиват и насочва ченгетата. Те залавят единия от двамата (съдържателя на лифта), който е шофьорът. На задната седалка на „Москвич“-а намират зареден пистолет „Макаров“, който той не се осмелява да използва. Съучастникът му обаче се измъква в тъмата.
„Докато траеше преследването, аз изгубих всякаква връзка с АТС-а (беше паднала батерията на радиостанцията). По-късно разбрах, че са стигнали до станцията на ДАП. Разбрали, че оттам също са погнали крадците и решили да се връщат. Тъй като не знаех какво се случва, изпратих към манастира още двама автоматчици – дежурният по свръзките: сержант и наборен войник. Тръгнаха по пряка пътека с дължина около 3 км. Когато пристигат, заварват пред обителта спряла кола и двама мъже. Това са управителят на манастира и синът му, които се суетят, защото кучето е силно раздразнено и не ги пуска. Ошашавената им сродница също ги забелязва, но не ги познава и отново ми звънна с думите: „Душманите се върнаха.“ Макар да бях объркан, й казах, че това не е възможно – нямаше начин да са се справили с целия ни отряд…“ – разказва бившият ракетчик.
В този момент сержантът и войникът стрелят във въздуха и нареждат на двойката непознати да легнат на земята. Минава време, докато се разберат кой какъв е. Всичко обаче има щастлива развръзка.
Повече усилия трябват за успокояването на ужасената от преживяното домакиня на манастира. Дълго капитан Золкин я убеждава по телефона, че опасността е отминала.
„Тогава реших, че е безпредметно да безпокоя командира на поделението. На следващата сутрин му докладвах всичко подробно и заявих, че съм готов за наказание. Отговорът беше: „Действал си правилно.“ Участвалите в екшъна наборни войници получиха домашен отпуск, а аз и сержантите – по няколко дни почивка“ – усмихва се ракетчикът.
Впоследствие органите на реда обискират къщите на арестувания и заподозрения за негов съучастник. Там намират много родопски одеяла, готварски печки, друга техника и вещи, откраднати от вилите и базата на профсъюзите в курортната зона „Бяла Черква“…
В крайна сметка задържаният е осъден и влиза в затвора. Аверът му се измъква от правосъдието, защото срещу него не са намерени преки доказателства. Оправдава се, че откритите в дома му предмети са оставени от осъдения за временно съхранение… „През 1997 г., точно когато излежалият присъдата си излезе на свобода, някой ми открадна „Москвич“-а. Смятам, че беше отмъщение… – твърди запасният офицер. – Но не съжалявам за никое от взетите решения. В онези бандитски години, ако не бяхме действали така, нападението над манастира можеше да завърши с проливане на кръв…“
Владиката на Пловдивската епархия го кани на лична среща, за да му благодари за оказаната помощ. През 2001 г., докато служи в Авиобаза Граф Игнатиево, се срещат отново. В последния момент, преди откриване на обновената писта, е изпратен да го помоли да извърши освещаването й: „Позна ме и въпреки че графикът му беше зает за месеци напред, отмени няколко ритуала в богаташки къщи и прие. Красноречив жест към ВВС и армията ни“.
