20 години от атентата в база „Индия” срещу българския контингент в Ирак.
На 27 декември се навършват 20 години от деня, в който в база „Индия” в иракската провинция Кербала е извършен атентат с камион бомба срещу българския контингент. Това се случва по време на мисията на първия ни пехотен батальон с командир подполковник Петко Маринов. Загинаха посмъртно повишените в звание майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев, офицерски кандидат Иван Инджов, офицерски кандидат Антон Петров и офицерски кандидат Свилен Киров. Петима военнослужещи бяха транспортирани за лечение в Германия, 22-ма транспортирани в България, един настанен в 28-а военнополева болница в Багдад и 36 души, получили различни травми, останаха в база „Кило” след преместването им от база „Индия”…
Да си припомним, че участието в мисията за „Стабилизиране и възстановяване на Ирак” стана след решения на Народното събрание на 11 април и 29 май 2003 г., като бе посочено, че контингентът ще бъде под централното командване на САЩ и командването на Многонационалните съвместни оперативни сили.
Началото поставя първият български пехотен батальон. Неговият авангард от 30 военнослужещи заминава за Ирак на 26 юли 2003 г., а на 11, 12 и 13 август тръгва и основният състав на контингента. В първата група са командирът на батальона подполковник Петко Маринов и началникът на щаба подполковник Здравко Дачев. В контингента са включени и 12 жени военнослужещи, предимно медици. Около 30% от миротворците ни бяха участвали и на други мисии, а шестима от тях имаха опит от операцията в Камбоджа.
По време на мисията контингентът отчита, че е устроил 86 постоянни контролни поста и 2650 временни контролни поста, проверени са 26 800 превозни средства, ескортите са 750, обезвредени са 2242 боеприпаса. Обучени са и първите 480 души от иракския корпус за отбрана.
Но към края на мисията на първия ни батальон в Ирак, на 27 декември 2003 г., бе извършен атентатът. Ето какво споделиха след време някои от военнослужещите от българския контингент:
Старши сержант Стефан Драганов от групата за охрана: „Изпълнявахме основно патрули и охрана на командира на батальона подполковник Петко Маринов. На 27 декември го придружихме до база „Индия” и той се прибра в неговата стая. Наложи се малко да изчакаме, преди да тръгнем за база „Кило”. И тогава се случи атентатът… От групата за охрана освен двамата, които загинаха, пострадах аз и още двама колеги – на единия падна цяла плоча върху крака му и го счупи, а другият беше с доста сериозни наранявания по краката. Мога да кажа, че нападението беше директно насочено срещу помещението, в което пребиваваше командирът…
Чувахме стрелбата на нашите картечници. След като добихме визуален контакт с нападателите, установихме, че не е само камионът бомба, а се стреля върху нас и от съседните сгради. Разбрах по-късно, че е стреляно и към другата ни база „Кило”. По същото време е имало и взрив пред кметството, откъдето бяхме се върнали. Така че атаките бяха едновременно на много точки. За момент загубих съзнание, защото бях близо до взрива. Но бързо се свестих. Успях сам да си спра кръвотеченията, да изляза навън и да тръгна да си мия раните до джипа, който бях карал. Дойдоха колеги да ме посрещнат. И оттам вече са ме евакуирали. Раните ми бяха много – гръклянът ми беше прерязан, имах кръв в окото и разрези в слабините, ръката ми беше почти отсечена. Дясната ми ръка и дясното око бяха засегнати…
Сега бих реагирал по съвсем друг начин. Нямаше нужда от стрелби, а трябваше по най-бързия начин да се евакуираме към другата страна на базата. Но това се постига с опит. Отработват се много варианти, но кола бомба да влезе в базата? Та този автомобил „Урал” успя да достигне до оградата.“
Редник Венцислав Халваджиев: „Почивах си след наряд. С редник Мехмед Ялъмов, с когото се познавахме от Карлово, се срещнахме в стаята – аз идвах от терасата, а той от коридора. Било е секунда-две преди взрива. Бяхме по средата на стаята, когато вълната ни отнесе. Получил съм разкъсано-контузни рани на двата крака, на таза и лявата ръка… Бях в различни полеви болници, а накрая и във ВМА в София.”
Редник Пейчо Стоев: „Стрелях с автомата си по камиона по време на терористичния акт. Но от взривната вълна ми се спукаха тъпанчетата, имах комоцио, натъртен бял дроб и наранявания в челюстта, ребрата и по цялото тяло. Лекувах се в американска база в Германия.”
Старшина Мариан Колев – командир на отделение в ротата за логистично осигуряване, разделена в двете бази – „Кило” и „Индия”: „В този ден бях в база „Индия”. С камиона за полската база беше заминал друг колега. Някъде към 12,30 ч изтрещяха изстрели и първоначално си помислих, че стрелят по камиона с храната, защото беше на обяд и го чакахме да пристигне. Стояхме с един колега на мястото, където се раздава храната до столовата, за да разтоварим камиона. Стрелбата се усили. Разбрах, че наши военнослужещи вече бяха на покрива и стрелят по цистерна, която приближавала оградата на базата. Когато стигнала до нея, тя се е взривила. След ударната вълна моята реакция беше да взема фотоапарата и да запечатам това, което се случва – обстановката минути след атентата.”
В края на декември 2005 г. завърши мисията в Ирак на петте български пехотни батальона. А за целия период в операциите на многонационалните сили в Ирак – от 2003 г. до 2008 г., България участва с 11 контингента. По-късно, след загиналите в атентата на 27 декември 2003 г., бяха дадени още 8 свидни жертви – офицерските кандидати Димитър Димитров, Владимир Пашов, Гърди Гърдев, Преслав Стоянов, Валентин Донев, Марин Милев, Цветан Камов и Паун Георгиев.
По традиция в края на всяка година се отдават почести към загиналите български военнослужещи в Ирак. Така ще бъде и сега в различни селища на страната. Защото героите не се забравят. Защото историята трябва да се знае и да се извличат нужните изводи и поуки.
