Вашингтонският договор е поврат в геополитическата стратегия на САЩ
На 4 април т.г. НАТО навършва 75 години. Името на Северноатлантическия пакт често пъти върви в комплект с клишето „уникална международна организация”. Макар и банално, то е вярно и с годините се изпълва с все повече съдържание. Наистина – коя друга организация е спечелила световна война (Студената война) без нито един изстрел? В кой друг военен клуб членуват и държави без собствена армия? Във връзка с юбилея в няколко поредни броя в. „Българска армия” ще разкаже за основните тенденции в историческото развитие на НАТО, както и за еволюцията в целите и задачите, които организацията си поставя.
Къде са историческите корени на НАТО? Те несъмнено трябва да бъдат търсени в Студената война, която непосредствено след разгрома на хитлеристка Германия разделя света на два антагонистични блока. От едната страна стои Съветският съюз и неговите източноевропейски сателити, а от другата – САЩ и техните европейски съюзници. За произхода и същността на Студената война са изписани хиляди страници. Общо е мнението, че става въпрос за глобален идеологически сблъсък, подклаждан както от мирогледните различия, така и от взаимните подозрения и липса на комуникация между двата враждуващи лагера.
Военната мощ, която СССР и САЩ развиват в хода на Втората световна война, за да разгромят коалицията, водена от Германия, постепенно се трансформира в
инструмент за сдържане
на новия противник, който до вчера е бил съюзник. С поредица от агресивни стъпки Сталин налага волята си в страните от Източна Европа, които според споразуменията от Москва (октомври 1944 г.) и Ялта (февруари 1945 г.) попадат в съветската сфера на влияние. Същото прави и Западът по отношение на Гърция. На 5 март 1946 г. в своята реч във Фултън, щата Мисури, Уинстън Чърчил лансира прословутата метафора за „желязната завеса”, която е разделила Европа „от Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика”. За мнозина историци Фултънската реч е началото на Студената война, но тя всъщност маркира едно двуполюсно противопоставяне, което към 1946 г. вече е ясно очертано.
Краят на Втората световна война е белязан със смяната на лидерството в Западния свят. Изтощената Британска империя доброволно отстъпва водещата позиция на САЩ, които отдавна са се превърнали в най-голямата, най-богатата и най-силната демокрация в света. Чрез лансирането на плана „Маршал” и доктрината Труман САЩ потвърждават очакванията, че ще поемат грижата за икономическото възстановяване и военната защита на своите съюзници в Европа.
На 17 март 1948 г. шест европейски страни – Белгия, Холандия, Люксембург, Великобритания и Франция подписват Брюкселския договор, с който се договарят за колективна самоотбрана. По отношение на военната мощ обаче всички западноевропейски страни, взети заедно, отстъпват значително на СССР. Ето защо Брюкселският договор е само прелюдия към учредяването на по-мащабен отбранителен съюз, в който да се включат и САЩ. Консолидацията на западните демокрации е ускорена от съветската блокада срещу Западен Берлин, наложена на 24 юни 1948 г. Броени дни по-късно във Вашингтон започват разговорите за обща отбрана между САЩ, Канада и страните от Брюкселския договор. През март 1949 г. проектът за Северноатлантически договор е готов и Дания, Норвегия, Италия, Исландия и Португалия също получават покана да се присъединят към него. На 4 април следва официалното подписване на документа във Вашингтон. Това е рождената дата на НАТО, макар че самият договор влиза в сила през август с. г.
Вашингтонският договор от 1949 г. бележи
поврат в геополитическата стратегия на САЩ
След дълги години на изолационизъм американците за пръв път влизат в мащабен военен съюз в мирно време. По време на Първата и Втората световна война Вашингтон гледа на ангажирането с европейските съюзници като на временно задължение, което ще отпадне след разгрома на общия враг. През 1949 г. нещата вече не стоят така. САЩ влизат в НАТО, за да сдържат съветската експанзия. Това е дългосрочна задача и при нейното изпълнение дори може да не се стигне до въоръжен конфликт с противника.
Решителната намеса на САЩ в европейските дела обаче никога не е приемана безрезервно във Вашингтон. Така например силният изолационистки рефлекс води до отказ на Сената да ратифицира Версайския мирен договор след Първата световна война и САЩ остават извън Обществото на народите. През 1949 г. президентът Хари Труман трябва да неутрализира серия от атаки на републиканската опозиция в Конгреса, за да извоюва ратифицирането на Вашингтонския договор. За целта се налага администрацията на Белия дом да декларира, че не смята да изпраща американски войски в Европа. В крайна сметка опасенията на изолационистите са преодолени и Сенатът ратифицира договора за създаването на НАТО с 84 гласа „за” срещу 12 „против”.
Макар че Студената война има предимно идеологически пълнеж, създаването на НАТО е и геополитически акт. САЩ винаги са се страхували от евентуалната доминация на една-единствена сила в Европа. В Първата и Втората световна война такава потенциална заплаха създава Германия и затова американците воюват срещу нея. В края на 40-те години на ХХ век съотношението на военните сили на Стария континент е такова, че ако поиска, Сталин лесно би могъл да постигне нежеланата от Вашингтон еднолична доминация в Европа. Тези опасения накланят везните в полза на
пълноценното американско ангажиране
с отбраната на западноевропейските демокрации. Освен това непосредствено след края на Втората световна война всички имат „едно на ум” и за германския фактор. Затова НАТО може да се разглежда и като инструмент, предотвратяващ възраждането на германския милитаризъм.
Макар че по инерция е приемана за съюз на западните демокрации, в момента на създаването си НАТО не е точно такава организация. Сред членовете учредители е Португалия, в която чак до 1968 г. се вихри една традиционна консервативна диктатура, упражнявана от Антонио Салазар. В следващите десетилетия в НАТО ще членуват и Турция, и Гърция, които в дълги периоди от своята следвоенна история също не се демокрации.
Макар че де юре всички членове на НАТО са равноправни и решенията се вземат с консенсус, още през 1949 г. е ясно, че последната дума в Северноатлантическия пакт ще имат САЩ. Това е така, защото именно върху плещите на американците ляга основният товар на колективната отбрана. Останалите страни членки просто не разполагат с необходимия за това ресурс. Исландия дори няма собствена армия и нейният единствен, но не маловажен принос в НАТО е стратегическото й географско положение в Северния Атлантик.
Първият генерален секретар е бил командир на Камилския корпус
При създаването си НАТО няма генерален секретар. Постът се въвежда от 1952 г. По традиция е главнокомнадващият силите на Алианса в Европа американец, а генералният секретар – европеец. Ролята му е да улеснява постигането на политически консенсус между съюзниците. Първият генерален секретар на НАТО генерал лорд Исмей е колоритна личност. Той е роден в Индия, има военно образование от прочутия кралски колеж „Съндхърст”. Служи като кавалерист в корпуса на Британската армия в Индия. По време на Първата световна война северната част на Сомалия е британска колония и лорд Исмей се бие в Африка като командир на т.нар. Камилски корпус на Сомалиленд. След това служи във военното министерство в Лондон и в Индия. През май 1940 г. Уинстън Чърчил става министър-председател на Великобритания и назначава Исмей за свой главен съветник по военните въпроси и щабен офицер. През 1951 г. Чърчил се връща на власт и назначава опитния офицер за държавен секретар по въпросите на Британската общност. Само година по-късно лорд Исмей става първи генерален секретар на НАТО и остава на този пост до 1957 г. На него принадлежи крилата фраза, описваща най-точно първоначалната задача на Алианса: „Да държи руснаците вън (от Европа), американците – вътре, и германците – долу”.
