Да поговориш с велик творец, който отдавна не е между живите, е фантастика, илюзия. Дори и изкуственият интелект не може да ти съчини, примерно,
сносно интервю с Вазов или Ботев
Но когато попаднеш в дома на конкретния човек, всичко от обстановката започва да ти говори за него, дори не изчаквайки въпросите ти.
Нещо подобно изпитваме, когато в един слънчев ден между зимата и пролетта се озоваваме в Шишковци (ударението е върху „о”) – село на 10-ина минути от Кюстендил, в което един от най-великите български художници – Владимир Димитров – Майстора, живее под наем в продължение на 26 години (във втората четвърт на 20 век) и рисува някои от най-известните си картини. Вече сме разгледали кюстендилската художествена галерия, наречена на неговото име и пълна с негови шедьоври, и искаме да видим мястото, където е създавал своите картини.
Творческо ателие са му ябълковите градини около Шишковци, пасторалните поля и ливади, където почти двуметровият колос с брада на библейски пророк кротко поставя статива си под някое сенчесто дърво и
четката му се понася в багрен танц по платното
създавайки поредния живописен шедьовър.
Двуетажната къща, превърната в музей, е в центъра на селото. Срещу нея е съвременната сграда на читалището, носещо неговото име, зад което е гробът му.
В къщата ни посрещат кратки мисли на художника и спомени за него, оформени като постери, които дават непосредствени сведения за пребиваването му тук. Получава се истински диалог с твореца. Сякаш сме попаднали на раздумка с Майстора.
По стените и във витрини са подредени експонати и артефакти, свързани с живота му. Снимки и репродукции на картините му представят неговото творчество, създадено тук.
„Ако има рай на земята, то е Кюстендилският край със сърце Шишковци, което е така подредено със своите овощни градини и лозя”, казва Майстора в едно послание, представено още на входа на къщата. В постер в една от стаите продължава: „Чудно богата е родината ни откъм материал за изкуство и няма защо да се ходи нито в Азия, нито в Америка или Африка! Защото при нашите библейски фигури на деди и бащи-пророци,
моми, невести и майки-светици
а и при прекрасните ни плодородни поля, цветя и плодове, а също – балкани, реки и море, стига само да има по-добри условия за творчество, биха се направили работи – живи дела, а не тържествени помени за преждевременно отминали дарования…”.
Отиваме на втория етаж, където е стаята му. Тя е запазена в напълно автентичен вид. Имаме чувството, че ей сега той ще се заизкачва по стълбището, привеждайки се под ниската греда на завоя и ще пристигне в стаята си. В един от ъглите е поставен статив с негова картина, а насреща е леглото му. Върху него е изправена любимата му тамбура, на която имал навика да свири в мигове на отдих до самата си кончина през 1960 г.
Майстора, който е от село Фролош, община Кочериново, също от област Кюстендил, споделя, че е отишъл да живее и работи в Шишковци, „за да разучавам нашия национален тип и бит –
основата на всяко изкуство
В продължение на 26 години живях сред народа и каквото можах, според моите възможности, отразих, макар и незавършено, в своите работи. През всичкото време гледах да предам именно тая чистота – духовна и външна в младостта. Рисувах и стари, и млади, като изхождах най-главно да схвана техния труд на полето, техните веселия, сватби, седенки, като отивах на сборовете, които ставаха по това време, където избирах моделите си. Подбирах типове, да личи, че е българин – млад или стар”.
В една витрина виждаме дървена сгъваема плоска кутия като сегашните дипломатически куфарчета, но с ремък за носене през рамо, пълна с туби бои и четки. Това е инструментариумът на Майстора, който той нарамвал и със статива и платното под мишница тръгвал към ябълковите градини да твори. „Рисувах, рисувах… Що разучаване е било на ябълковия цвят! Във всека бахча знаех кое дърво най-хубаво цъфти и кога най-добре цъфва.
Какво чудо е кога зацъфнат дърветата!
Мъчна работа…”, споделя творецът. А един от моделите му – Верка Виячева, казва: „Още не свършил с една картина, подхващаше с другата. Ходи при жетвари, при косачи, копачи, а пък вземе, че свърне към мене. По месец рисуваше мой портрет”.
Друг негов модел – Надежда Коркинска, допълва: „Весел човек, добър човек, сякаш Господ се беше вселил в него. На нашата грешна земя втори такъв не се ражда. Дрехата сваляше от гърба си и я обличаше на сиромаха. Всяка сутрин като отец го заварвахме на полето, отправил очи към слънцето и бялото платно”. Дърводелецът Никола Стоянов си спомня, как една сутрин, още по тъмно, го срещнал по жп линията от Шишковци за Кюстендил и го попитал: „Къде, бе, Майсторе, толкоз рано?”. Художникът отговорил: „Отивам при маковете, за да ги хвана докато спят. Те са най-интересни преди изгрев слънце”.
Връщането на твореца от полето се превръщало в общоселско събитие. Кирил Виячев, който също е рисуван от художника, разказва: „Сутрин той излизаше рано и привечер се връщаше. Спираше с работите, които е рисувал през деня на селския мегдан – всред селото. Тук
оставяше картините за разглеждане
от 40 до 50 и повече любопитни от работата му селяни, а той разказваше какво ще излезе от тази картина”.
Пак според Виячев, често на гости на художника идвали негови приятели и колеги: Боге Лазов, Владимир Григоров, Драган Лозенски, Батето (Стоян Венев), Мордохай Бенционов и много други. В качеството си на домакин, един ден преди гостуването, Майстора заръчвал на хазяите си да подквасят кисело мляко, да омесят баница или кия-погача. Набавял 1-2 дамаджанки боза и плодове. През цялото време Майстора занимавал гостите си с художественото изкуство, като последователно говорил за всяка своя картина, изложена на пода край стените на стаята.
Хазяйката на твореца – баба Бона, си спомня: „За яденето Майстора не беше никак придирчив и се обслужваше сам. Той знаеше къде стоят и млякото, и хлябът. А месо и мас не ядеше.
Не употребяваше ракия и вино
отговаряше, че бил по бозата…”.
Самият художник признава, че като малък е бил много чувствителен към музиката: „Разплаквах се, когато слушах песни и хора. Към рисуването се определих много късно”. Писателят Георги Тихолов допълва: „Когато рисуваше, пееше. Обичаше една песен за войводата Гоце Делчев”. Става дума за стихотворението „Хайдушки песни” на Пейо Яворов.
… Време е да си тръгваме. Излизаме от къщата, а в душите ни – пролет, бляскава цветна пролет, като от картините на Майстора.
