Неотдавна в Скопие се състоя съвместно заседание на правителствата на Република Северна Македония (РСМ) и на Косово. По време на срещата бяха подписани цели 11 споразумения между двете съседни държави в различни сфери на дейност. От икономиката, през културата и се стигне до взаимната помощ при природни бедствия. Както се казва, богата реколта, обрана навреме, да не кажа дори късно и преди нещата да са презрели. Защото за никого не е тайна, че търговският обмен между двете държави е достатъчно активен и без нормативното му уреждане до такава степен, че Косово се явява търговско-икономически партньор на РСМ между първите пет. Като броиш на пръстите на ръката си, когато стигнеш най-малкия – кутрето, назоваваш Косово и нещата стават ясни. Няма как да е другояче, дори само заради факта, че икономиките на двете страни са обвързани още от времето на бивша Титова Югославия, че Прищина си има своето лоби край Вардар в лицето на местните албанци. Пък и те самите със своя прагматизъм отдавна са пуснали в действие фамилните си, клановите и приятелските връзки в бизнеса от двете страни на границата.
От 11-те договора обаче само един предизвика допълнителен, при това противоречив интерес и продължава да се анализира и коментира. Става дума за споразумението между двете страни за правото части на Силите за сигурност на Косово (ССК) да влизат на територията на РСМ с цялото си въоръжение, да престояват там в определен период от време или да минават транзитно в друга посока. Самият косовски премиер Албин Курти изтъква в интервю след заседанието на правителствата, че това е особена и най-важна от всички постигнати договорености. И няма как да бъде другояче, защото по този начин ССК получават легитимност като своеобразна армия от една съседна държава, членка на НАТО, като РСМ. А това в контекста на регионалните притеснения и дори страхове е твърде важно.
Трябва обаче да се каже, че подобно споразумение, като това между Скопие и Прищина, не е изключение между държавите – членки на НАТО, и други държави. Например с участничките в програмата „Партньорство за мир”, която после получи популярното название СОФА. Та, според тези договорености Алиансът може да създава мисии на територията на други страни с цел изпълнението на определени задачи. Мисията на Пакта – личният състав, собствеността му, финансовите средства и имотите са под закрилата на изискванията на Виенската конвенция за дипломатическия персонал от 18 април 1961 г., освен ако всичко това не е регулирано с друг двустранен договор. РСМ като кандидат за членство в НАТО също има такъв договор, ратифициран в парламента на страната през юни 1996 г. Подобни споразумения бяха утвърдени и през 1998 и 1999 г., когато силите на НАТО се стационираха в Скопие и цялата логистика за военното присъствие на Пакта на територията на Косово минаваше през Република Македония. Щабът на НАТО за логистичната подкрепа бе разположен в един от скопските заводи в края на града, чийто терен бе освободен напълно за нуждите на операцията в Косово след бомбардировките над Сърбия и споразумението от Куманово, даващо право на частите на Алианса да навлязат на територията на дотогавашната сръбска провинция. Но Скопие има и лоши спомени от това присъствие.
Тъкмо по времето, когато активното използване на инфраструктурата на страната от силите на НАТО бе в разгара си, се стигна до инцидент, при който живота си загуби един от министрите в правителството на Любчо Георгиевски. На магистралата от Скопие за Велес, в един участък на който двете платна се разделят, представител на норвежкия контингент от НАТО бе погрешно тръгнал в насрещното платно, по което с допустимата скорост за този вид пътища се е движил министърът. Челният удар на двете возила – военното и цивилното, бе предизвикал моменталната гибел на македонеца. Норвежкият офицер не бе пострадал, но въпреки настояването на местните власти той да бъде съден по законите на Република Македония, бързо бе отзован в страната си.
Но това бяха времената, когато Република Македония все още беше в чакалнята за членство в НАТО. И тогава, както и днес, във връзка с очакването тя да започне преговори за Европейския съюз, в Скопие твърдяха, че са напълно готови и че са изпълнили всички критерии за членство. Основната и единствената причина това да не се случва според тях бе позицията на Атина, която не даваше „зелена улица” на Скопие заради името на новата държава. В един момент, на срещата на върха в Букурещ през април 2008 г., бе създадено впечатлението, че Скопие най-после ще получи покана. Впечатлението се основаваше най-вече на обещанието, дадено през първия ден на срещата от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш, че на следващия ден Република Македония заедно с Албания и Хърватия ще стане член на Пакта. Но Скопие и този път се размина, Албания и Хърватия влязоха, а Република Македония – не. За последвалите действия на правителството на Никола Груевски след този неуспех сме писали много и затова спирам дотук.
Сега вече правителството на Зоран Заев действа в условията, когато страната му е член на НАТО. И е нормално да уреди отношенията си със съседната държава, чиито независимост и суверенитет призна и иска да поддържа с нея приятелски отношения. Още повече че, както казахме, това става на основата на вече утвърдени дипломатически и други практики, които не будят съмнение в своята легитимност като международни актове. И България е уредила по същия начин и на основата на същите документи и договорености присъствието на сили на НАТО на наша територия. Но тъкмо местната, регионалната специфика на двустранните отношения между Скопие и Прищина е тази, която предизвиква дебат по отношение на тази договореност, част от пакета, подписан с правителството в Прищина.
Първо, ССК все още нямат своята окончателна легитимност като армия. Те са нито риба, нито рак. Въпреки че в новата държава си ги наричат „Армия на Косово”, тя все още не е такава. И тук не става дума, че личният състав се състои само от 5000 човека с още 3000 в резерва. Силите са отлично въоръжени, имат определен опит, защото бяха учредени от 1 януари 2009 г. след разпускането на Косовския защитен корпус, който имаше чисто полицейски функции. Но едно е полицейска защита, друго са армейските функции. Така или иначе, в Прищина вярват, че в крайна сметка и функционално, и практически ССК ще станат основата на бъдещата армия на младата държава, колкото и това да не се иска от някои техни съседи.
И това е втората причина, за която става дума. Белград вижда в идеята Косово да има своя пълноценна и ефективна армия като заплаха за сигурността на Сърбия, но и за правата на сърбите, живеещи на територията на младата държава. Всяка вест за получаване в Прищина на нови и модерни въоръжения, особено когато те са от „тежка категория“, предизвиква буря от възмущение сред политическите и военните кръгове в Белград и в медиите там. Разбира се, основни вносители на оборудване за ССК и на тяхното въоръжение са преди всичко САЩ и други страни – членки на НАТО, като Германия. Но така или иначе, в рамките на сложните и крайно чувствителни преговори, които се водят трудно между Белград и Прищина, „заплахата”, която косовската „армия” потенциално представлява за сигурността на границите на Сърбия, винаги е един коз повече в ръцете на политиците край Сава.
От друга страна, Северна Македония има лош опит със случаите за навлизане на въоръжени лица от Косово. Вярно, те никога не са били свързвани с някоя официална институция, но, така или иначе, споменът горчи. Сега вече нещата се уреждат законово. Дано това внесе повече сигурност и спокойствие, макар че лично не го вярвам…
