Д-р Евлоги СТАНЧЕВ – Институт по балканистика при БАН
Днес 34 държави по света, а също и Европейският парламент признават Гладомора като преднамерен акт на геноцид срещу украинския народ, извършен от съветския режим.
Видно е, че днес, макар и девет десетилетия по-късно, около основополагащо събитие като Гладомора – масовият глад в Украйна през 1932–1933 г. – не може да бъде постигнат политически консенсус. Съвсем очаквано, общественият резонанс от тези трагични събития (и още повече превръщането му в политически капитал) среща яростна съпротива от различни привърженици на тогавашния и сегашния режим в Кремъл. Основният просъветски (а днес проруски) аргумент насочва към манипулативна релативизация или дори откровено незачитане на глада в Украйна като исторически факт. Обслужващите тази теза гласове цинично заявяват, че Големият глад от началото на 30-те убива не само украинци, но и други съветски граждани, включително руснаци, и в този смисъл неговото определяне като „геноцид срещу украинския народ“ е некоректно и е мотивирано, разбира се, от „русофобия“. Докато
този лъжеаргумент
е възможно да намери съпричастност сред хора, които не се занимават професионално с история, онези от нас, посветили живота си на тази наука (и в чиито очи не може бъде прочетен блясъкът на „евразийската идея“), е невъзможно да бъдат подведени.
Да, в действителност Големият глад от началото на 30-те не отнема само украински животи. Нито обхваща само земите на тогавашна съветска Украйна. Тежко засегнати са също Казахстан, южноруските територии, равнинните райони на Северен Кавказ, Волго-Уралието, Западен Сибир. Но това далеч не придава основателност на прокремълската мистификация. Достъпните документи свидетелстват за ясна диспропорция в етническия състав на загиналите от глад във всеки от посочените региони. Конкретно в Татарстан (република в Средното Поволжие) съветското правителство предизвиква няколко вълни от масов глад. При първата от тях (1921–1922) загиват значително повече на брой татари и други етнически групи (например т.нар. волжки немци), вследствие на което демографският баланс в републиката се изменя необратимо в полза на местното руско население през следващите години. Геноцидните характеристики на украинския Гладомор се потвърждават не само от начините на провокиране и поддържане на глада сред населението, но също от паралелното последователно настъпление срещу изразите на украинска култура и принадлежност. Крайният резултат от тези процеси води до
устойчивата „русификация“ на Украйна
бележеща украинската история на практика до самия край на Съветския съюз през 1991 г.
Освен това през целия период на сталинизма – от „Великия прелом“ до самата смърт на „бащата на народите“ – съветското ръководство принудително депортира представители на различни етнически общности и дори цели нации, повечето от които и до днес не могат да се възстановят от тези катастрофални събития. Сталин има също личните инициатива и отговорност за т.нар. „етноинженерство“ – изграждане на различни по своя статут административни субекти, които организират съветската държава в ясно регламентирана йерархия от национални и етнически групи. Тези и други процеси категорично показват, че етническата принадлежност е устойчив фактор и мотив в политиките на Сталин и събитията от Гладомора напълно потвърждават това.
Въпреки своите откровено манипулативни и неверни твърдения проруската версия за Гладомора, за съжаление, разполага и до днес с немалък публичен комфорт. Тези постановки например могат да бъдат чути в тукашните университетски аудитории, където разчитаме, че се провежда качествена подготовка на бъдещите поколения историци. Целта на този наратив е пределно ясна и праволинейна – обществото трябва да привикне с „аргументите“, съпровождащи съзнателната ресталинизация на близкото минало, и в този смисъл да бъде възпитан своеобразен „рефлекс“, разпознаващ във всеки опит за изобличаване на комунистическите престъпления (както тук, така и там) намесата на неолибералния „колективен Запад“ и неговата армия от НПО-та (брандирани законодателно от Кремъл като „чуждестранни агенти“), обезличаващи националната идентичност. Впрочем (ре)идеологизирането на разказа за Гладомора стана особено видимо от 2012 г. насам и се превърна във важна част от внушенията на кремълската пропаганда в контекста на „хибридната война“. Тази тенденция може съвсем лесно да бъде проследена в медийните и публицистични изяви на обслужващия персонал на Путинова Русия по места, включително у нас.
Без значение от продължаващата липса на политически консенсус около трагичните събития в съветска Украйна от началото на 30-те сред украинците очевидно все по-трайно се утвърждава национален консенсус относно глада и неговите непреодолими последствия и значения. Дори днес, близо век по-късно, Гладоморът все още притежава „жива памет“ –
много хора са съхранили свои семейни разкази
пазени и предавани от по-старите поколения, видели и преживели ужаса на глада. Тъкмо това обяснява защо за украинците Гладоморът е капитално събитие, защо той заема основополагащо място в националния наратив на независима Украйна. В действителност украинската история през XX век не би могла да бъде адекватно разбрана, ако не се постави акцент върху сталинската колективизация и съпровождащия я масов глад. В немалка степен тревожните събития от наши дни също биха получили непълен прочит, ако бъде заобиколена темата за Гладомора и преди всичко намеренията, стоящи зад неговата реализация. През последните три десетилетия Киев отваряше своите архиви и разсекретяваше важни документи по темата (нещо, което Москва не направи), благодарение на което трагедията на Големия глад започна да придобива все по-реалистични мащаби.
Съвсем разбираемо, разговорът за Гладомора непременно отпраща към важния въпрос за признаването на тези събития като акт на геноцид срещу украинската нация. Ясно е, че тук става дума преди всичко за политическо решение, което в много случаи се простира отвъд строго историческия дебат и е подчинено на собствени логики и аргументи. Без значение от политическия прочит на събитията в Украйна от 30-те историческото минало не подлежи на промяна, нито на подмяна. То има напълно действителни и конкретни фактически изражения, които в украинския случай са пропити с човешки трагедии и ужаси. Фактологичният фундамент за
милионите загинали украинци
не може да бъде оспорен, а само премълчаван. Историческата наука вече разполага с достатъчно документални свидетелства, даващи основания в преднамереното и планомерното обричане на жестока гладна смърт на милиони да бъдат разпознати ясни геноцидни мотиви и практики. Това се потвърждава също от дефинициите в Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид (1948 г.). В този смисъл признаването на тези трагични събития като акт на преднамерен геноцид срещу украинския народ е въпрос не просто на политически морал – това е цивилизационен ангажимент към паметта на милионите загинали и към човешкото достойнство на техните наследници.
Към днешна дата 34 държави по света, а също и Европейският парламент признават Гладомора като преднамерен акт на геноцид срещу украинския народ, извършен от съветския режим. На 1 февруари 2023 г. Народното събрание на Република България прие резолюция, с която призна Гладомора за геноцид срещу украинския народ.
